1. “За политическите мантри,” Стела Боева, 02.2008, непубликувано

2. “Господарят на тръбата,”
Йорг Химелрайх, Internationale Politik, 03.2007.
Резюме: Както скорошни събития показват, това да имаш руски тръбопровод на собствена територия не само не е гаранция за геополитическа сигурност, а напротив. В обстановката на все по-изострящи се отношения м/у Русия и ЕС, транспортна мрежа за петрол с Руско участие на нечия територия е фактор за външно- и вътрешно-политическа НЕстабилност. Примери са и Украина, и Германия. За каквито и да е отстъпки от цената на газ или петрол заради геополитиката, естественно, и дума не може да става.

3. "Бургас-Александруполис - стратегическа визия или стратегическа каша?,”
Нешънъл ривю онлайн, САЩ, 14.03.2007.
Резюме: Всеки в Европа вече знае, че Русия използва енергоносителите като политическо оръжие. Докато ЕС се опитва да изработи обща позиция в отношенията си с Русия, ако две страни-членки - България и Гърция - предадат контрола на своя тръбопровод на Русия, те ще нанесат удар на солидарността в ЕС.

1. За Бургас-Александруполис и Политическите Мантри, Стела Боева

На 17ти Февруари 2008 в Бургас ще се проведе общински референдум относно нефтопровода Бургас-Александруполис. Като първа проява на местната демокрация от такъв мащаб, а и понеже България вече е част от Европейския съюз, човек би очаквал референдумът да бъде предшестван от обществен дебат за ползите, вредите и рисковете от нефтопровода.

От българското правителство се очакваше да обясни на загрижените граждани защо е взело решенията, които е взело, защо е подписало нещата, които е подписало, и най-вече, как ще успее да гарантира, че Черно море ще остане чисто и че туризмът в региона ще продължи да процъфтява.

Вместо това, всички държавни институции ни замерват с политически мантри. Из цялото публично пространство се носи мантрата за геополитическото предимство, без обаче някой да си направи труда да обясни в какво се изразява това предимство. Как точно печели България от нефтопровода? Ами не се знае.

Ще се отворят работни места по строежа на съоръжението, но колко точно и за колко време? Ще има магистрала Бургас-Александруполис, но кой ще пътува по нея и как печелим ние от това? България ще взема 35 милиона долара транзитни такси, но как ще ги харчи? Това са подробности. Важното е геополитика да има! Да живее международното положение!

А 35 милиона долара съвсем не са много пари. Не и на фона на над 1,5 милиарда евро приходи от туристи по южното черноморие. И никаква геополитическа теория не може да обясни защо, вместо да се разшири съществуващото нефтопристанище, бургаският залив ще бъде обзаведен с няколко буя—плаващи платформи за зареждане на нефт, които ще бъдат поставени точно срещу Поморие и Черноморец, та да се виждат танкерите от някои от най-известните ни плажове.

И сега идва мантра втора—така ще бъде по-икономически целесъобразно. Иначе казано, евтино. Така е, но за кого? За компанията, която експлоатира нефтопровода. А тя дали не може да си позволи да построи пристанище, както ще направи в Александруполис? Или там не беше икономически целесъобразно?

Тук министър Гагаузов стига до небивали висоти в политическото мантриране като твърди, че технологията монобуй всъщност била най-безопасната от всички. Това, че на пристанището могат да се направят три защити при петролен разлив, а при буя почти никаква, някакси се пропуска. И как така, като е толкова безопасна, няма нито едно подобно толкова голямо голямо съоръжение в Западна Европа или Северна Америка?

„Сигурен съм, че ще е безопасно,” приглася президентът Първанов. А всъщност няма как да е сигурен, защото още не е направена екологична оценка на проекта. А и не може да го сравни с други подобни проекти, защото за първи път в целия свят монобуй с такъв капацитет ще бъде поставен в толкова плитък и затворен залив, толкова близо до брега, че и в туристически чувствителен район.

„Ама,” се носи от правителството „ние щяхме ли да го правим, ако не беше напълно безопасно?” Ами не знаем! Щяхте ли?

Вече сме в Европейския съюз и въпреки това политическото говорене в България не се е променило. Пак се смята, че гласоподавателите са прекалено глупави, за да решат сами съдбата си. Пак се разчита, че ще гласуваме по цвят, а не по съвест. Пак се подменят фактите с недоказани политически мантри. А трябва да е иначе. Нали сме в Европа?

2. ГOСПОДАРЯТ НА ТРЪБАТА, Йорг Химелрайх (Senior Transatlantic Fellow, German Marshall Fund), Internationale Politik, Март 2007

Преди бяха танкове и ракети, а сега е нефт и газ. Кремъл съзнателно използва енергийните си ресурси и зависимостта на страните вносителки като инструмент на нова силова политика. ЕС вече не може да си позволи да бъде третиран по този начин. Той трябва да използва силата си да изисква, за да постави нова основа за бъдещо сътрудничество.

Вече няма съмнение: отношенията на ЕС и Русия се вгорчиха. Конфликтът на Русия с Беларус, трудностите по започването на преговори за ново споразумение за партньорство и сътрудничество, както и окончателният отказ на Путин да ратифицира Договора за Енергийната харта отразяват най-новите различия между ЕС и Русия. Именно защото Русия е значителен търговски партньор и най-важният енергиен доставчик на ЕС и Европа – а енергийната зависимост от Русия ще продължава да расте с години напред – развитията в Русия неминуемо ще засегнат Европа. Ето защо ЕС трябва да е особено заинтересован да насърчава сътрудничество с най-важния си политически и военен партньор. “Сътрудничество преди конфронтация” твъди установената дипломатическа фраза, но в края на краищата казва твъде малко. Разбира се, че ЕС не би могъл да се интересува от конфронтация с Русия.

Истинското предизвикателство на една нова Европейска политика към Русия се състои в намирането на начин да се работи със страна, чиито авторитарна демокрация, ограничения на основни права и ре-национализация на енергийния сектор противоречат и на европейските ценности, и на множество договорни ангажименти, които Русия е поела към Европа (ангажиментите в рамките на Съвета на Европа, Споразумението за партньорство и сътрудничество, Договора за Енергийната харта и т.н.). В същото време, конструктивното сътрудничество на Русия и ЕС е от съществено значение за стабилизирането на Източно Европейския регион, Южен Кавказ и Централна Азия спрямо Иран и Ирак в рамките на т.нар. Близко-източен квартет. И накрая, това сътрудничество е от голямо значение в световния контекст на борба с тероризма и глобална политика за енергийна сигурност. И Европейската, и Американската политика към Русия са изправени пред тази дилема. Руската енергийна политика и Европейската добросъседска политика към Източна Европа и Южен Кавказ са подчертано предпочитани теми за Германското председателство на Съвета на ЕС. В същото време те представляват разнопосочни интереси между Русия и ЕС. Петролният конфликт между Русия и Беларус, в резултат на който за кратко време Германия бе отрязана от Руските петролни доставки, още веднъж след руско-украинската газова криза показа, че политиката на Русия спрямо съседните й страни влияе пряко върху Германия и ЕС. Би било наивно да се прием, че Русия увеличи енергийните си цени за Беларус и Украйна само за да представи бъдещите регулации на Световната Търговска Организация и за да повиши цените на международния пазар, като по този начин сложи край на субсидирането на националните икономики в съседните страни. Внезапното удвояване на действащите тарифи и грубото налагане на нови цени противоречи на всички международни търговски и дипломатически правила. Увеличението на цените на петрола за Беларус бе съпроводено с въвеждането на вносни мита за преди безмитни стоки, негодни за продажба в Европа поради ниското им качество. Някога подкрепяният от Борис Елцин Руско-Беларуски проект за Икономическия съюз, който да е основата за политическа интеграция, сега е прекратен от Кремъл. Това оказа натиск над президента Лукашенко в собствената му страна. Нещо повече, без подкрепата на Путин, “последният диктатор в Европа” сега е напълно изолиран и отвън. Кремъл прилага икономически и политически натиск да отслаби вътрешните позиции на Лукашенко. Целта на тази политика е да се издигне подходящ про-Кремъл наследник на властта, който да извърши онова, което Лукашенко досега да се е отказал, а именно, да интегрира Беларус в Русия.

Твърдото налагане на повишените цени на газта два месеца преди парламентарните избори в Украина през март 2006 г. оказа натиск и над управлението на президента Юшченко. От Руска гледна точка повишаването на цените беше успех. В края на краищата, то засили позициите на министър-председателя Янукович и партията му, които успяха да отхвърлят политиката на украинския президент към интеграция в ЕС и НАТО в полза на външна политика по-благоприятна за Русия. Скорошната наложена оставка на украинския външен министър, Борис Тарасюк, страстен застъпник на ориентацията на страната към Запада, е само един от последните индикатори за това развитие. Тези примери показват ясно как мотивите на Русия да повиши енергийните цени за т. нар. “близка чужбина” са далеч от чисто икономически. Въвеждането на защита на вноса на грузински стоки и отказът за допускане на грузински граждани на Руска територия крият подобни намерения.

В случая на Беларус, Белтраснефт, държавният енергиен оператор и собственик, може да плати удвоените цени само като продаде някои от акциите си на Руския държавен мрежов оператор Транснефт. По този начин Транснефт ще получат контролния пакет в белоруската преносна мрежа. Съвсем очевидно е, че друга цел на руската енергийна политика е да се даде възможност на Транснефт и Газпром да получат солиден, ако не и пълен пакет акции от съответните мрежи за пренос в пост-съветските съседни страни. А който притежава тръбопровода може да определя цената и количеството на петрол и газ. Ето защо чуждестранни инвестиции от западни енергийни компании са добре дошли на етапа на енерго-производство (към течението), но не и при руските преносни мрежи (по течението). Наистина, по време на президентството на Борис Елцин понякога западни компании получаваха достъп до преносни мрежи като част от споразумения за споделяне на продукцията. Сега обаче тези западни компании, като Шел в Сахалин, са принудени да продадат мажоритарния си дял на Газпром. Осигуряването на транзитен монопол за Газпром е лостът на Руската неохегемония във външната политика към съседните й страни, както и голямата й демострация на сила пред ЕС. Тази стратегия за външна политика, залегнала в основата на енергийната и търговската политика при Путин, дълго време убягваше както на Германия, така и на други западноевропейски страни, поради недалновидното приемане, че “енергийните доставки са въпрос единствено на икономика.” В тази връзка се привежда аргументът, че Русия също зависи от ЕС, тъй като приходите на Русия от износ на енергия за ЕС представляват над 20% от общия й национален бюджет. В крайна сметка обаче, ще е по-лесно на руското правителство да застави хората си да се простят с 100 милиона евро приходи, отколкото на европейските държавни ръководители да се справят с една студена, неотоплена зима.

Силата на мрежата

Страните, асоциирани с транспортната мрежа от съветско време, съседните на Русия страни и европейските страни, бивши членки на Съвета за икономическа взаимопомощ (Унгария, Румъния и България), днес все още са почти изключително свързани с Газпром, защото отделните държави не могат да си позволят инвестицията за изграждане на алтернативен тръбопровод. Тази мрежова структура е основата на политическо влияние на Русия в Централна Азия, където Газпром поддържа износен и транспортен монопол в Туркменистан и Казахстан. Два проекта вече са започнати: нефтпроводът Баку-Тбилиси-Джейхан, който минава от Азербайджан през Грузия до Турското пристанище Джейхан на Средиземно море, както и разширяване на паралелно минаващ тръбопровод. Тези проекти целят диверсификация към запада, а маршрутите им отдават специално значение на руските външни енергийни ходове. Тези маршрути отварят стратегически възможността за Туркменистан и Казахстан да станат независими от транспортния монопол като заобикалят руската територия и минават през Каспийско море. Скорошни визити на германския външен секретар Щайнмайер подчертават интереса на федералното правителство да насърчава диверсификацията на енергийните ресурси в ЕС.

Бъдещето на сигурността на европейските енергийни доставки ще зависи от степента, в която държавите-членки на ЕС успеят да поставят отделните си национални интереси на втори план, а представят една обединена и единна позиция спрямо Русия, дори ако такава външна политика не е точно част от европейските компетенции. Засега всякакви Европейски стремежи за общ подход в европейска енергийна политика са спънати от съществуващите двустранни споразумения между отделните държави-членки и Русия, което отслабва позицията на ЕС за преговори. Германия има уникалната възможност да засили позицията на ЕС и да представи обединена европейска политика за енергийна сигурност като използва влиянието си чрез отношенията си с Русия.

Интересите във външната политика и сигурността винаги са били приоритет за енергийната икономика, над чистите енергийни бизнес интереси. Приватизацията на преди държавните европейски енергийни предприятия и либерализацията на европейския енергиен пазар насърчават конкуренцията и допълнително стимулират ефективност сред бизнеса. И ефективността, и конкуренцията са благоприятни за потребителите. Това обаче не освобождава ЕС от задължението му да се занимае с енергийната сигурност. ЕС трябва да осмисли как да запази преобладаващите интереси във външната политика и сигурността въпреки необходимата приватизация на енергийния сектор; по начина, по който ЕС защитава приоритетни обществени интереси в други области, като например ограничаването на монополи и картели чрез стъпки за опазване на околната среда. Затова е уместно Европейската комисия по енергетиката да бъде оторизирана от страните-членки да следи енергийния бизнес на частни европейски енергийни компании, които работят с трети страни и техните държавна корпорации. Последното е най-добрият начин да се даде възможност на ЕС да запази своите интереси във външната енергийна политика.

В търсене на Европа

Европейска енергийна политика изглежда особено важна сега, когато Русия отказа да ратифицира Договора за Енергийната харта. Все още остава неясно дали и кога Русия ще бъде готова да приеме задължителите условия на взаимност и прозрачност в енергийния сектор в рамите на Споразуменията за партньорство и сътрудничество. Докато на западните частни корпорации е отказван достъп до акции в руската транспортна мрежа, същото следва да се приложи и към инвестициите на Газпром в европейската система за дистрибуция, особено докато Газпром търси достъп до европейски потребители чрез придобиване на съответните мрежи. Европа може да отговори така на руския отказ за реципрочност само посредством съответния регулаторен и организационен орган на Европейската комисия. ЕС не бива да гледа отстрани как частни немски енергийни фирми се конкурират за инвестиране в добив на руски газ, като печели онази, която може да гарантират на Газпром по-голям дял в немската мрежа за дистибуция. Също така, ЕС не бива да острани как държавни и частни оператори на газопровода Набуко – който се планира за Югоизточна Европа с цел да намали зависимостта на Румъния, България и Унгария от Газпром и затова е частично финансиран от Европейската банка за реконструкция и развитие – още веднъж обмислят Газпром като акционер по този тръбопровод. Тези примери показват колко спешно е да се обединят европейските частни енергийни компании в хармонизирана европейска външна енергийна политика.

Задача на ЕС е да ограничи политическата инструментализация на разпределителните мрежи на Газпром и Транснефт от страна на Москва. Това трябва да се осъществи като се подкрепят политически и финансово европейски корпорации, които инвестират в транспортни мрежи в непосредствената и разширена Европейска съседска зона, за да се намали зависимостта от Русия, както и да се повлияе директно на руските проучвания за нефт и производство. Една координирана европейска външна енергийна политика не може да бъде ограничена до ЕС, а заради интегрирането на мрежите трябва да включи и съседската на Европа зони като транзитен регион. По този начин тя би била основен елемент от една активна Европейския политика на добросъседство.

Откакто Европейската комисия включи Беларус, Украйна, Молдова, Грузия, Армения и Азербайджан в Европейската политика на добросъседство през май 2004 г., Русия призна, че със своята мека ръкавица ЕС е конкурент за привличане на общите им съседи. Европа засили опитите си да привлече държави от Москва и към Брюксел. Тъй като към момента ЕС не може да предложи тези страни перспектива за членство, насърчаването на регионално сътрудничество е най-добрата подготовка за функционална, а в даден момент и пълна интеграция на тези държави в ЕС. Осигуряването на енергия – както и опазването на околната среда и предложението за спорзумение за свободна търговия - са идеални теми за функционална интеграция.

3. "Бургас-Александруполис" - стратегическа визия или стратегическа каша?, "Нешънъл ривю онлайн", САЩ, 14.03.2007

Всеки в Европа вече знае, че Русия използва енергоносителите като политическо оръжие. Въпреки това, докато ЕС се опитва да изгради обща позиция спрямо Русия, Кремъл ще разшири своя контрол над българската и гръцката енергийни инфраструктури - още едно многозначително събитие в отношенията между Русия и ЕС. Посещението на президента Владимир Путин в Атина поставя гръцкото ръководство в трудна позиция. Гърция трябва да одобри подкрепяния от Русия петролопровод "Бургас - Александруполис".

Ако позволи на Москва да създаде толкова ценен инфраструктурен обект, който ще бъде притежаван 51% от Русия, Атина рискува да подкопае не само своята енергийна сигурност, но и тази на целия Европейски съюз. Нещо повече, изграждането на петролопровода ще обтегне отношенията Гърция - Турция. Гърция трябва вместо това да вземе политически трудното, но стратегическо разумното решение да замрази проекта, като по този начин запази суверенитета си, допринесе за европейската енергийна сигурност и запази критично важното енергийно сътрудничество с Турция, което се развива все повече.

Става дума за два свързани проекта: петролопровода "Бургас - Александруполис" и газопровода Турция - Гърция - Италия (TGI). И в двата случая съществуват възможности за сътрудничество, което ще бъде от полза за европейската енергийна сигурност при диверсификацията на източниците. Все по-големи количества петрол от Русия и Каспийския регион достигат до Черно море и през турските проливи - до световните пазари. След като опасно тесните и претоварени турски проливи не могат да поемат повече трафик от петролни танкери, всички са съгласни, че има нужда от поне още един тръбопровод, който да ги заобикаля. Ето защо, има няколко конкуриращи се предложения за изграждане на черноморски експортни пътища от Украйна, Румъния, България и Турция. От всички тях обаче единствено българският маршрут е подкрепян от Кремъл.

Той започва от българското черноморско пристанище Бургас и завършва в Александруполис на гръцкото егейско крайбрежие - още един руски проект, изграждан не поради търговски, а чисто политически причини. Някои компании бяха притиснати от Русия да подкрепят проекта, въпреки нежеланието им. Въпреки че гръцкото правителство изглежда вярва, че се нуждае от този петролопровод по стратегически причини, той всъщност само нанася вреда на гръцките, а и на европейските, интереси.

Зам-министърът на индустрията и енергетиката Андрей Дементиев, който е руският координатор на проекта "Бургас - Александруполис" заяви ясно в началото на месеца: "С Транснефт като оператор на този тръбопровод, ние го разглеждаме като част от нашата собствена система от тръбопроводи." Докато ЕС се опитва да изработи обща позиция в отношенията си с Русия, ако две страни-членки - България и Гърция - предадат контрола на своя тръбопровод на Русия, те ще нанесат удар на солидарността в ЕС. Но, тъй като гръцкото правителство изглежда смята, че се нуждае много силно от петролопровода, то се съгласи да го остави под руски контрол. Нещо повече, за да осигури петрол за него, Гърция може да се съгласи да приеме участието на руския газов монополист Газпром в другия проект - газопровода TGI, което изобщо ще постави под въпрос необходимостта от неруски газов транзит за Европа.

TGI е проект, от който печелят и Гърция и Турция, и който ще доставя азърбайджански природен газ до пазарите на ЕС. Като се имат предвид огромните нужди на Европа от енергийни източници (особено природен газ) и в светлината на руската енергийна политика към ЕС, базирана на заплахи, достъпът до алтернативни източници на газ е изключително важен. TGI вече напредва значително и до края на годината Азърбайджан ще започне да изпраща малки количества от толкова необходимия газ до Гърция. След девет години Азърбайджан ще може да изнася една трета от това, което в момента Русия изпраща до Европа. Това ще освободи до голяма степен ЕС от хватката на Москва. Ако Гърция реши да строи петролопровода Бургас - Александруполис, това ще доведе до обтягане на отношенията с Турция, която предпочита обходния тръбопровод Самсун - Джейхан. В опит да намали трафика на танкери през проливите, Турция обмисляше един още по-къс обходен петролопровод, който също щеше да достига до Егейско море, но се отказа от него поради заплахата за околната среда. Сега тя разработва много по-дълъг петролопровод, който ще транспортира нефт до средиземноморското пристанище Джейхан.

Гърция трябва да мисли стратегически: тя не се нуждае от тръбопровода "Бургас - Александруполис", особено по начина, по който той е структуриран, но тя има нужда от газопровода TGI, който зависи от сътрудничеството с Турция.

Както видяхме по-рано в Литва, Полша и на други места, членството в ЕС и НАТО не са достатъчни, за да предпазят една страна от руския натиск. Сега, когато това става отново с ключов член на ЕС и съюзник на НАТО като Гърция, дали трансатлантическият съюз най-после ще каже "стига!"?

Украинската газова криза през януари 2006 изведе енергийната сигурност начело в дневния ред на ЕС, като най-после извади европейските страни от апатията, която проявяваха към Русия в продължение на много години. Лидерите на ЕС под ръководството на германския канцлер Ангела Меркел, най-после започнаха да проявяват този нов подход през миналата седмица в Брюксел, когато се договориха да намалят зависимостта от Русия до 2020 г. Но тези мерки никога няма да бъдат ефикасни, ако дори една-единствена страна може да ги подкопае.

Ако Гърция не вземе правилното решение, тя ще предаде на Кремъл ключов елемент от енергийната инфраструктура на ЕС, като превърне стратегическата визия в стратегическа каша.

(По БГНЕС)